…Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила...
Из "Обесването на Васил Левски"
от Христо Ботев


Хиляди са митовете около личността, образа и героизма на Васил Левски. Едно от първите неща, които запомних в часовете по родинознание в 1 клас беше именно за т.нар. лъвски скок на Васил Иванов Кунчев по време на Първата българска легия на Раковски в Белград. Според мита, след този скок, той получава прозвището Васил Левски.

В енциклопедиите пише за него - „Васил Левски (1837–1873) е български революционер”. Днес за историческата ни памет той е Апостолът на свободата. За това особена заслуга има Вазов, който след смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, все по-често го нарича така.

Задавам си въпроса дали на някого му прави впечатление, точно кога е роден и обесен. По стар стил е роден на 6 юли 1837 г., а е обесен на 6 февруари 1873, пак по стар стил. Роден и обесен на една дата – 6-ти, роден и обесен в години, на които трябва да обърнем две цифри 3 и 7 - 1837 г. (р.) и 1873 г. (о.). Сигурна съм, че в това има символика. Надали някога ще разбера каква е. Това няма и особено значение, митът за героя – апостол винаги ще си остане в мен.

В този мит, за героя – апостол, българският народ е единен, гражданското ни общество е обединено – героят е въздигнат и никой няма никакво намерение да развенчава ореола му. Дори историците, които знаят милиони пъти повече факти за живота му, не си позволяват да „бъркат в тази рана”. Защо ли? Ами не е нужно! По всяка вероятност Левски е бил обикновен човек, със своите слабости и човешки нужди, с чувствата си силно да люби и мрази, с чувствата си за мъст и справедливост, с първичните си усещания и мъдри ходове, с рекета си над чорбаджии да дават пари за народната борба, с еретичните си дописки в пресата. Просто човек! Винаги си задаваме въпросът кога героите стават наистина герои? Надали някой знае с точност – отговорът е приблизителен – когато историческата и гражданската ни памет го увенчаят с ореола на герой.

Левски оставя много завети след себе си. То и по принцип човек рядко се страхува от самата смърт, по-важно е какво е оставил след себе си. Заветът на Апостола е един – да се борим за свята и чиста република. Исторически са думите му до Панайот Хитов – „ако спечеля, печеля за цял народ — ако загубя, губя само мене си”. През цялата си революционна дейност той поставя народната борба над всичко, за него трябват дела, а не думи, вярва, че всичко се състои в задружните сили, обикаля с дързост и постоянство, иска смърт за враговете на демокрацията и републиката. Според него „от нас зависи да бъдем равноправни с другите европейски народи”, приема, че „трябва изпит за всеки. Защото има примери: днес е човек, а утре — магаре”.

Повечето факти за него са до болка известни – че е бил участник в Първата и Втората българска легия на Раковски, че е станал дякон, че е бил даскал, че е организирал народа за борба, че е идеолог и организатор на българската национална революция, че е основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК), че владее отлично няколко езика: турски, гръцки и арменски.

Но освен като национален герой, малцина от нас го приемат като истински политик. Ако тогава имаше българска  държава, то със сигурност щеше да остане в историята – като най-великия ни и успешен държавник. Левски не успя с плана си за Освобождение, но успя да прикове вниманието на Европа и Русия и да се състои Освободителната война. Той си остана само герой, защото нямаше независима българска държава зад него. Иначе, неговите идеи и идеали, планове за политика са неоспорими. Малцина държавници след него са успели да реализират поставените си задачи и секторни политики. Тази теза е лансирана и от някои български историци, но не е станала популярна.

Левски е ратувал за демокрация и чиста република, намирал е начини да обърне „лицето на международната общност” към поробена България, планирал е и следвал стриктно поставения план за Освобождение. По всичко написано за него – той е демократ, дипломат, управленец. Историографията не може да го нарече държавник, защото българската държава е била все още поробена. Но е направил най-важното – обърнал е съдбата на Родината ни към онези, които имат силата и ресурсите да ни помогнат. Значи е успял!

136 години след неговото обесване, все още говорим за Левски като за Апостол на свободата. И с право – той ни даде онова, което нито един държавник след него не успя да ни даде – вярата, че сме народ, а не мърша (макар П.Р. Славейков да пише обратното:  „не сме народ, а мърша”), вярата, че сме европейци, силни и единни, вярата, че „…времето е в нас и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.”

Ще се върна за кратко към детските си спомени, когато моята баба на всеки 19 февруари ме водеше на Паметника на Левски, за да поднеса лалета (не знам защо тези цветя ми купуваше да поднасям). Купуваше ми, макар да бях съвсем малка, биографии и книги за Левски – „чети, баба, ще ти трябват след време, трябва да ги имаш”. Права е била баба. Паметта за Апостола ще си остане в сърцето ми – спомените с лалетата и книгите в библиотеката ми.

Нека си спомним за него пак! След обесването му, остава безсмъртието. А днес усещането, че трябва да продължим да се борим, за да имаме  наистина чиста и свята Република! Иронията е, че след неговите думи и дела, идват все монархии…

Само бих добавил - всички те, Левски, З. Стоянов, Матей Миткалото, Стамболов и цяла плеяда след тях - държавници, общественици, политици, българи - всички те просто са обичали своето Отечество и са милеели за него. И си позволявам още един цитат, от Стефан Стамболов: "не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини..."

:)))))

Адитке, аз нали ти написах моето мнение, няма да го пускам тук. Обаче като стреляш, цели се точно и гледай другите да разберат къде точно си искала да уцелиш. С по-малко думи могат да се кажат и по-точни неща. Аз лично мисля, че като се говори за Левски и Ботев, трябва наоколо да има поразени. При ония двамата нещата са били "Право куме, та в очи...". И никакви общи приказки и компромиси...