Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.02.2013 12:07 - Опаковани илюзии
Автор: speechless Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1205 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 15.02.2013 13:57


Говорихме си тези дни с една приятелка за щастието и семейните ценности и защо семейството днес е толкова нищожна ценност, почти като приятелството. Какво направихме с животите си, че помпайки балона на щастието си, само увеличаваме илюзията, че сме щастливи.

Преди малко повече от 2 години, в една съботна вечер се прибирах от забава към вкъщи. Метрото беше пълно с добре почерпени подрастващи и също толкова добре почерпени мъже и жени, прилично облечени, и с безумна тъга в очите. И някак в този замрежен, размазан поглед от виното или уискито, плуваха сълзите на самотата. Още ги виждам в погледите, в петък и в събота, в препълнените влакове от самотни хора от всички възрасти, излезли на лов за илюзии през уикенда. Мога само да предполагам колко успяват и по-колко забърсват... питиета имам предвид. До интимност, наблюдавайки ги, струва ми се рядко стигат. Същата тъжна тенденция наблюдавам у по-младите си познати, 22-25 годишни, стоят на масата, изпиват по няколко, стават да се размърдат, мислят, че танцуват, сковани и неритмични, тялото им крещи: искам близост, интимност, и я искам сега, но мозъкът издава друг сигнал: на притеснение, тъга, неувереност, страх.

Да му се не знае, по мое време не беше така. Колко ли съм остаряла, не знам.

В онази съботна вечер, беше 9 срещу 10 октомври, рождената дата на Джон Ленън. Седя си във влака и сериозно почерпени стремглаво напират да седнат до мен, окрилени и смели, да ме заговорят. Моите приятели горко пазеха спокойствието ми, защото то за друго, като се замисля, нямаше голяма опасност.  Смеейки се с другарите, влизат с китари няколко мъже и жени на около 50-55 г. И някак слънцето влезе в този тунел. Един от мъжете ни заговори, след като се кискахме с приятелите за имената на станциите на метрото, повтаряйки неумело разни „сложни думи на шведски”.  

„Идваме от рожден ден, голям купон беше”, рече ми той.

„А, някой е роден на същия ден като Джон Ленън, страхотно”, изкисках се аз.

„Да, как помниш, изумително”.

„Е, как, разбира се”. И запях първите строфи на Imagine - “Imagine all the people, living for today….you may say Im a dreamer, but I am not the only one”…изтананиках аз и спрях.

Мъжът се впечатли много и някак съвсем му пролича, че се отпусна.

„Да, идваме от 50-годишната на бившата ми жена, голям купон беше”, каза ми той. И пяхме песни и изобщо, голяма веселба. Ето с моите приятели, свирихме на китара.”

„Бивша?”, нетактично подех аз.

„О, да, разведохме се отдавна, но сме приятели. Тя има своя живот, аз също. Всичко е точно. Но това е Швеция, тук всички се развеждат, не за друго, ами от скука”, отсече той с мощен смях към приятелите си.

Думите му прокънтяха в ушите ми, отекваха бавно измежду шума на почерпените младежи, моите приятели, мотрисата и мислите ми. В моите си мисловни релси изкънтяха точно последните му думи „да, в Швеция всички се развеждат от скука”.

Не знам дали дължа откровението на шведа на Джон Ленън или на питиетата, но помня историята толкова ясно. И търсех повод да я разкажа. Склонна съм да му вярвам, личните ми наблюдения върху това северно общество, ме карат да правя заключения, че в огромна степен думите на този случаен човек са верни. Не знам защо се развеждат хората в другите страни. И не знам защо семействата днес трудно се запазват. Не че и преди е било лесно, но...

Но когато сутрин проверя фейсбука си, виждам това, което ми каза онзи швед: „всички се развеждат...от скука”. И това го виждам абсолютно ясно в мрежата, като че ли друг живот все по-рядко водим.Само, че тази тенденция я наблюдавам по-интернационално в мрежата от контактите си.

Постинги, песниЧКИ, снимЧИЦИ, плюшени котки и играчки и една истеричност – вижте ме колко съм щастлив.

И защо не вървят нещата? Вероятно отговорът е лесен - докато не се полагат усилия за връзките и отношенията, нищо няма да върви.

И как да върви, като това време се прекарва във Фейсбук, за да се лъска несъществуващия имидж на балонестата илюзия. А инак, това време може да се използва за един як скандал и за още по-разтърсващ секс след това. Но не, да го играем наранени, надменни и с достойнство, докато постваме поредното виртуално обяснение в любов, е някак по-важно.

За връзките е нужно усилие, много по-голямо от това като ти трепне нервът на слепоочието, защото си наранен и обиден, да се въздържиш да не разбиеш на пух и прах собствената си илюзия.

И преди някой да попита коя съм и за каква се мисля, отговарям в миг: аз съм искрена, романтична, ранима, силна, егоцентрична, способна, красива, млада (все още) жена, която не се страхува да каже: „Обичам те”, която потъва в мисли и поезия за 3 дни, когато не й отвърнат със същото (на 4-тия ден животът вече е различен), която се смущава, когато някой й каже: „Обичам те”, а тя не може да отвърне със същото, когато казва ясно и на глас какво иска, смее се в леглото, несъвършена и без грим и си изяжда цялата пържола на вечеря.

Предпочитам този подход, на болка и яснота едновременно или на изпълващо ме щастие и пак яснота, отколкото да стоя в съседната стая и да градя балона на собственото си илюзорно щастие, и да гледам как любовта ми се отдалечава с всяко „вдишване в балона”.

Обичам теб, живота, себе си, приятелите си и съм се научила да чувам мислите си по релсите в събота вечер. Всеки път е избор, който води нанякъде. Аз просто съм избрала да не опаковам илюзиите си, или както пее Ленън: Imagine there"s no heaven....It"s easy if you try!  




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: speechless
Категория: Лични дневници
Прочетен: 163580
Постинги: 58
Коментари: 191
Гласове: 533
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031