Постинг
19.11.2012 09:26 -
Завинаги на 36 години
Автор: speechless
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1846 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 20.11.2012 00:43
Прочетен: 1846 Коментари: 0 Гласове:
2
Последна промяна: 20.11.2012 00:43
Стоя във фояйето и си играя. Подскачам си. Пея си. „Ема-еса-са”. Завъртам се и пак отново. Около мен едни сиви цветове, мрачно безвремие и огромни, дълги коридори, по които оттекват ситни, глухи стъпки. Извикаха ме и спрях да си играя, да подскачам, да пея и да се завъртам. Качих се по едни стълби, а около мен припряно чувам само „Бързо, хайде, ела, вика те!”
Отворих леко вратата, беше тежка, или поне така ми се струваше. Влязох, а тя седеше, полулегнала в леглото, така че тя да гледа към прозореца. Поизправи се, понамести се и ми каза: „Ела, ела, по-близо”. Гледах я, малко ми беше притеснено, защото виждах едни огромни сини очи, които от светлината навън изглеждаха още по-ярки, по-красиви и по-изпълнени със съдържание. Беше много красива, макар и поизмъчена, макар и изтощена от годините борба, просто беше много красива.
Приближих се още. А, тя ми се усмихна и ме помоли да се приближа пак. Говореше ми с толкова обич и радост. Останах известно време, но не за дълго, стана й лошо и след това ме изведоха. Повече не я видях. Никога повече на живо!
Това е последният ми спомен от нея, починала е малко след това. Зрението й е било изключително влошено от левкимията и разсейките, с които се бори толкова години и изобщо не е ясно дали и колко ме е видяла в онзи момент. Аз само помня, че ме гледаше „ясно”, с очи към прозореца, с големи сини очи, с обич и радост. Това е последният ми спомен.
Тя завинаги остана на 36 г. Нашата майка си отиде без време на 36 г., когато аз бях на 7 г., а сестра ми на 3 г. Нейните спомени са още по-бледи, като че помни едни мърджелеещи силуети.
Днес, 19 ноември 2012 г., щеше да стане на 60 г. Казват, че хората винаги умират на дата, близка до рожденната, и винаги намират сили и време да се сбогуват за последно. И ми се искаше да мога да й кажа в очите, онези, които помня, много неща, да й пожелая още повече и да й разказа една история. Но не мога. На този ден всяка година празнувам „тържеството на тъгата”. Защото тя заслужава да празнувам на този ден, а не просто да го отбелязвам. И колкото и да ми е трудно, го правя. Вярвам, че така би искала.
Нищо след този спомен и този ден не е същото. Нито, аз, нито сестра ми, нито баща ми, нито близките ми, които надали все още са преживели този момент. И макар и утопично, глупаво романтично, тя е жива, живее нейде чрез децата си и хората, които я обичат. Но нищо след този ден не е същото.
Мога да разкажа милиони случки през годините, мога да събера утопични чувства, но ми се иска да има начин да прочете това писмо, на нейния си ден и да се усмихне, където и както и да го види.
„Мила мамо, Мина много време, но кой ли го брои. Аз и Мартито израстнахме в едни от най-гладните години на прехода, въпреки системата, липсата на правила и несигурност. Но и това не е важно. Татко направи, каквото можа, със своите грешки и своите разочарования, със своята борба и трудности. Дълбоко вярвам, че сега осъзнава много повече всичко, през което премина, как и докъде е стигнал. Надявам се, заради него самия, да е доволен от пътя си. Аз и сестра ми го уважаваме,подкрепяме, обичаме и сме му благодарни за всичко. Аз и Мартито завършихме училище, университет, научихме езици, намерихме си среда, приятели, познанства. Вървяхме по свои път, с една особена емоционална зрялост, която на моменти привидно ни правеше аутсайдери. Дойде време и всичко се намества. Или просто на нас спира да ни пука. Животът се осъзнава и разбира между онези моменти, в които чувстваш болка, несигурност и тъга.
Не знам колко сме постигнали. Но през всички тези години съм живяла и възпитала Мартина с идеята и чувството да бъдем добри хора. И мисля, че вървим по този път: да бъдем добри човеци. В този смисъл, мисля, че сме постигнали много. Дано това не е моето илюзорно усещане, а да се потвърди от хората, които ни познават.
Преди време се преместих на Север, оттам осъзнах много неща, преоцених много моменти и много приятелства. Плаках много и мислих много. И все още го правя. Щастлива съм с хората, които са мои приятели, които винаги са до мен, независимо от разстояние, време и момент. Оставам с усещането, че съм живяла и живея живота си добре.
Иска ми се да ти разкажа и колко и какви различни хора съм срещала, всеки със своята история, тъга и егоизъм. Един ден съм решила да събера тези образи в една голяма история – „съботна вечеринка за добри човеци”. Вярвам, че ще се получи неверотна история, защото ще е искрена и написана с душа. Аз това мога, не знам колко е достатъчно, но се чувствам добре с уменията си.
Мартито вероятно има друга история, която може да ти разкаже сама. Но това, което мога аз да напиша, е, че тя израстна един невероятен човек. Възхищавам се на изключителната й доброта, позитивизъм и умения да те разсмее с циничното си и, на моменти, несериозно отношение към живота. Притежава невероятна емоциална зрялост и човещина, скромност, упоритост и трудолюбие, комбинативност, естетика и интелект. Тя е невероятна, изключителна и смислена като човек и отношение.
Днес ми се иска да празнувам, твоят рожден ден и празник. Ще хапна торта и ще пия по чаша вино, цигара няма да си запаля. Спрях ги преди 2 години и не съжалявам. Ще прочета на глас, това, което написах със сълзи и сърце и ще се радвам, че си ме чула. Защото спомените ми до онзи момент в болничната стая са отбрани и хаотични. През повечето време те нямаше, все обикаляше болниците тук и в чужбина. С Марти, все още пазим една картичка от Париж, която си ни изпратила при един от престоите там. Помня как гледахме заедно един френски сериал „Шатовалон” и как бях направила закуска с един нарязан кашкавал, от който едно парче можеше да нахрани цял взвод, не бях хабила материал изобщо. Аз още нося твоя часовник, след толкога години. Развали се, в Българя не го оправиха, но понеже е руско производство, една приятелка-рускиня го занесе в Москва и го ремонтираха. И сега работи безотказно. Явно има за задача да отмерва спрялото време. Твои снимки обитават нашите домове, имаме винаги по няколко и с нас в чанти, протмонета. Да, знаеш, винаги си с нас, и в сърцето, и в мислите ни. Всичките ми останали спомени са натрупани, след онзи момент. И макар и теб да те няма физически, твоите очи и онази „среща” са винаги с мен и те помня такава. За мен ще си останеш винаги изпълнена с живот, където и да си. С обич, Твоя дъщеря”
Спомените са важни за пътя и преосмислянето, които правим. Но още по-важни са живите спомени, които живеем чрез сърцето, мислите и словото си. Усмихвам се на този ден.
Днес, нашата майка щеше да навърши 60 г., но някой друг беше решил, че тя завинаги остана на 36 г. Затова на този ден, празнувам тържеството на тъгата, а от днес и на смислеността.
Отворих леко вратата, беше тежка, или поне така ми се струваше. Влязох, а тя седеше, полулегнала в леглото, така че тя да гледа към прозореца. Поизправи се, понамести се и ми каза: „Ела, ела, по-близо”. Гледах я, малко ми беше притеснено, защото виждах едни огромни сини очи, които от светлината навън изглеждаха още по-ярки, по-красиви и по-изпълнени със съдържание. Беше много красива, макар и поизмъчена, макар и изтощена от годините борба, просто беше много красива.
Приближих се още. А, тя ми се усмихна и ме помоли да се приближа пак. Говореше ми с толкова обич и радост. Останах известно време, но не за дълго, стана й лошо и след това ме изведоха. Повече не я видях. Никога повече на живо!
Това е последният ми спомен от нея, починала е малко след това. Зрението й е било изключително влошено от левкимията и разсейките, с които се бори толкова години и изобщо не е ясно дали и колко ме е видяла в онзи момент. Аз само помня, че ме гледаше „ясно”, с очи към прозореца, с големи сини очи, с обич и радост. Това е последният ми спомен.
Тя завинаги остана на 36 г. Нашата майка си отиде без време на 36 г., когато аз бях на 7 г., а сестра ми на 3 г. Нейните спомени са още по-бледи, като че помни едни мърджелеещи силуети.
Днес, 19 ноември 2012 г., щеше да стане на 60 г. Казват, че хората винаги умират на дата, близка до рожденната, и винаги намират сили и време да се сбогуват за последно. И ми се искаше да мога да й кажа в очите, онези, които помня, много неща, да й пожелая още повече и да й разказа една история. Но не мога. На този ден всяка година празнувам „тържеството на тъгата”. Защото тя заслужава да празнувам на този ден, а не просто да го отбелязвам. И колкото и да ми е трудно, го правя. Вярвам, че така би искала.
Нищо след този спомен и този ден не е същото. Нито, аз, нито сестра ми, нито баща ми, нито близките ми, които надали все още са преживели този момент. И макар и утопично, глупаво романтично, тя е жива, живее нейде чрез децата си и хората, които я обичат. Но нищо след този ден не е същото.
Мога да разкажа милиони случки през годините, мога да събера утопични чувства, но ми се иска да има начин да прочете това писмо, на нейния си ден и да се усмихне, където и както и да го види.
„Мила мамо, Мина много време, но кой ли го брои. Аз и Мартито израстнахме в едни от най-гладните години на прехода, въпреки системата, липсата на правила и несигурност. Но и това не е важно. Татко направи, каквото можа, със своите грешки и своите разочарования, със своята борба и трудности. Дълбоко вярвам, че сега осъзнава много повече всичко, през което премина, как и докъде е стигнал. Надявам се, заради него самия, да е доволен от пътя си. Аз и сестра ми го уважаваме,подкрепяме, обичаме и сме му благодарни за всичко. Аз и Мартито завършихме училище, университет, научихме езици, намерихме си среда, приятели, познанства. Вървяхме по свои път, с една особена емоционална зрялост, която на моменти привидно ни правеше аутсайдери. Дойде време и всичко се намества. Или просто на нас спира да ни пука. Животът се осъзнава и разбира между онези моменти, в които чувстваш болка, несигурност и тъга.
Не знам колко сме постигнали. Но през всички тези години съм живяла и възпитала Мартина с идеята и чувството да бъдем добри хора. И мисля, че вървим по този път: да бъдем добри човеци. В този смисъл, мисля, че сме постигнали много. Дано това не е моето илюзорно усещане, а да се потвърди от хората, които ни познават.
Преди време се преместих на Север, оттам осъзнах много неща, преоцених много моменти и много приятелства. Плаках много и мислих много. И все още го правя. Щастлива съм с хората, които са мои приятели, които винаги са до мен, независимо от разстояние, време и момент. Оставам с усещането, че съм живяла и живея живота си добре.
Иска ми се да ти разкажа и колко и какви различни хора съм срещала, всеки със своята история, тъга и егоизъм. Един ден съм решила да събера тези образи в една голяма история – „съботна вечеринка за добри човеци”. Вярвам, че ще се получи неверотна история, защото ще е искрена и написана с душа. Аз това мога, не знам колко е достатъчно, но се чувствам добре с уменията си.
Мартито вероятно има друга история, която може да ти разкаже сама. Но това, което мога аз да напиша, е, че тя израстна един невероятен човек. Възхищавам се на изключителната й доброта, позитивизъм и умения да те разсмее с циничното си и, на моменти, несериозно отношение към живота. Притежава невероятна емоциална зрялост и човещина, скромност, упоритост и трудолюбие, комбинативност, естетика и интелект. Тя е невероятна, изключителна и смислена като човек и отношение.
Днес ми се иска да празнувам, твоят рожден ден и празник. Ще хапна торта и ще пия по чаша вино, цигара няма да си запаля. Спрях ги преди 2 години и не съжалявам. Ще прочета на глас, това, което написах със сълзи и сърце и ще се радвам, че си ме чула. Защото спомените ми до онзи момент в болничната стая са отбрани и хаотични. През повечето време те нямаше, все обикаляше болниците тук и в чужбина. С Марти, все още пазим една картичка от Париж, която си ни изпратила при един от престоите там. Помня как гледахме заедно един френски сериал „Шатовалон” и как бях направила закуска с един нарязан кашкавал, от който едно парче можеше да нахрани цял взвод, не бях хабила материал изобщо. Аз още нося твоя часовник, след толкога години. Развали се, в Българя не го оправиха, но понеже е руско производство, една приятелка-рускиня го занесе в Москва и го ремонтираха. И сега работи безотказно. Явно има за задача да отмерва спрялото време. Твои снимки обитават нашите домове, имаме винаги по няколко и с нас в чанти, протмонета. Да, знаеш, винаги си с нас, и в сърцето, и в мислите ни. Всичките ми останали спомени са натрупани, след онзи момент. И макар и теб да те няма физически, твоите очи и онази „среща” са винаги с мен и те помня такава. За мен ще си останеш винаги изпълнена с живот, където и да си. С обич, Твоя дъщеря”
Спомените са важни за пътя и преосмислянето, които правим. Но още по-важни са живите спомени, които живеем чрез сърцето, мислите и словото си. Усмихвам се на този ден.
Днес, нашата майка щеше да навърши 60 г., но някой друг беше решил, че тя завинаги остана на 36 г. Затова на този ден, празнувам тържеството на тъгата, а от днес и на смислеността.
РИХАРД ЩРАУС - ОЩЕ ЕДИН ВЕЛИК ГЕРМАНСКИ ...
Да се изгубиш в Страсбург или път към се...
Фриц Пърлс - Гещалттерапия - групов подх...
Да се изгубиш в Страсбург или път към се...
Фриц Пърлс - Гещалттерапия - групов подх...
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 533
Блогрол
